Харман кая

Керамика, късен халколит – края на 5 хил. пр. Хр. Схема: Мая Аврамова

От документираните досега скално-изсечени светилища в Родопите най-импозантно е Харман кая, намиращо се в района на с. Долна Чобанка, Момчилградско. Обектът е регистриран преди повече от 60 години (Миков 1941). Светилището се е развило на невисоко плато около естествена малка пещера с дълбочина 7 м. Пред нея по повърхността на терена е най-голямото струпване на керамични фрагменти, най-ранното от които се отнася към късноенеолитната епоха, а най-късното е от 1-2 в. сл. Хр. Във вертикалната скала до входа на пещерата, на юг, са издълбани трапецовидни ниши. В подножието на платото има още една карстова пещера, с дълбочина 20 м, със следи от обработка.

Керамика, късен халколит – края на 5 хил. пр. Хр. Схема: Мая Аврамова

Платото, увенчано със скали, в които е пещерата, доминира над околността и е естествено укрепено. Вътрешното свещено пространство обхваща скалистия връх с пещерата. В него се е влизало през процеп между скалите, допълнително обработен като вход, затварян с врата, чийто праг и жлебове личат в скалите. Във външното свещено пространство са разположени изсечените в скалите площадки, определени и като като места за наблюдения на слънцето, основите на помещения, стълби, жертвени ями, олтари, басейни (вероятно за пречиствания). Личат и издълбаните в хоризонталните скали легла за дървени конструкции (помещения, навеси ?). Дъждовната вода е извеждана извън помещенията чрез улеи, врязани в хоризонталните скали. В това външно свещено пространство се извисяват скали с издълбани в тях трапецовидни ниши и жертвоприносителни олтари. В това пространство се намират и две изравнени в скалата площадки с диаметър 10 и 15 м (Фол, В. 2000; 2003). Първата площадка, означена като североизточна, е с овална форма, наклонена е леко на север. Чрез изсичане са оформени 6 концентрични полукръга с разстояние един от друг от 0.3 до 1.4 м, чиито диаметър, естествено, непрекъснато се удължава. В скалата, в западния край на площадката, е издълбан трон, който е обърнат на изток-североизток. Втората площадка е с почти кръгла форма, с 11 концентрични полукръга, с лек наклон на юг. В северния край на тази площадка също е издълбан трон, обърнат на североизток.

Според откривателя на светилището проф. В. Миков, в подножението на Харман кая личат останките на “най-големия тракийски град”, в който, освен очертанията на помещенията, ясно се виждат улиците и площадите. Зидарията, според автора, е без хоросан, а керамиката, която е открил на терена, датира между 6 и 1 в. пр. Хр.

В близост до култовото място, в скалния склон над реката, е издълбана гробница. Засега няма данни, че култовият комплекс Харман кая е функционирал и през Средновековието, за разлика от други скално-изсечени култови обекти.

Археоастрономическите проучвания на двете изсечени в скалите площадки, едната от които кръгла, сочат, че те най-вероятно са служели за измерване на годишния цикъл и за установяване на лятното и зимно слънцестоене. Изследванията показват, че скалният мегакомплекс, предназначен за такива наблюдения на слънцето, е бил създаден около 2000 г. пр. Хр. (Стоев, А. и други 2003).

Автор: Валерия Фол.

Схема: Алексей Стоев

Скално-изсеченият паметник (СИП) “Харман кая” е разположен в едноименната местност, отстояща на 2 км североизточно от махала Гъсак на с. Биволяне, Община Момчилград, и на 2,5 км източно от с. Долна Чобанка, Община Момчилград. Скално – изсеченият комплекс се е развил около малка естествена пещера (Миков, 1941). Срещу входа на пещерата е намерена керамика от енеолита, а от двете й страни са изсечени трапецовидни ниши. До този момент паметникът не е проучван с помощта на системни археологически и геофизически методи. Информация за него дават в свои публикации: Радунчева (1990), Николчовска, Тодорова и Шукерова (1996) и Фол В. (2000).

Местността “Харман кая” представлява скален масив с червеникав оттенък, доминиращ релефно в околността, изграден от риолити и вулканичен туф. Отвесните стени на югозападния, южния и източния склон се издигат над местния ерозионен базис с над 50 – 80 м. От връхните части на скалния масив се открива отличен изглед към линията на далечния източен и западен хоризонт. В различни участъци от скално-изсечения комплекс се виждат добре очертаните стени на няколко помещения и малки кръгли и правоъгълни водоеми. Доминиращо положение в общия план заемат две добре подравнени скални площадки – Първа (североизточна) с лек наклон на север (средно 16^grad) и Втора (югозападна), с лек наклон на юг (средно 28^grad). Първата площадка има среден диаметър около10 m, а Втората - около 15 m. Всъщност, именно заради тях, обектът носи името “Харман кая”, т. е. местността на каменните хармани. Върху площадките са изсечени концентрични полукръгове с разстояние между техните контурни линии от 0,30 m до 1,40 m. Диаметрите на полукръговете лежат в равнината на главния меридиан и са прогресивно намаляващи: за Първата площадка – 6 броя в посока север, за Втората – 11 броя в посока юг. Полукръговете и на двете равни площадки са пресечени от врязани в скалата естествени линии.

Снимка: Алексей Стоев

СИП “Харман кая” е образуван в обособен участък от Нановишката калдера, която е част от младопалеогенската (еоцен и олигоцен) Стръмниридска вулканокуполна морфоструктура. Обектът е част от границата на вътрешното калдерно понижение. В геоложкото развитие на тази морфоструктура основно значение има честата промяна на тектонските движения. Според досегашните изследвания тектонските процеси в тази част на България са с позитивна тенденция. Геоложката еволюция продължава до получаването на нов импулс на тектонска активизация през неотектонския етап, който предизвиква заключителното изграждане на морфотектонския вид на района. Това обуславя и силната напуканост на основната скала, изграждаща масива на СИМ “Харман кая”, както и получаването на тектонски пукнатини с различни ширини в нея. Някои от по-широките пукнатини днес съществуват като тектонски пещери с различни размери, които явно са били неразделна част от скално-изсечения паметник в древността. Две от тях са с по-големи размери: Горната – с дължина ≈7 m, и Долната ≈20 m, като осредненият азимут на главните им оси е 394^grad (т.е. близо до “идеалната “ посока N – S). Проучването на 1800 пукнатини от мрежата тектонски пукнатини в основния обем на скалата показва преобладаващо развитие на основната пукнатинна система именно в такова направление, с азимут в интервала – 395 ÷ 5^grad. Този факт е доказателство за силната връзка на сегашната геоложка формация, образуваща прилежащия масив на СИМ “Харман кая”, с основните му тектонски движения в предходните геоложки епохи. Вторичната денудация на скалния масив е оформила допълнително типични карстови негативни релефни и микрорелефни форми – кари, карни полета, ямки и др. Изследването на тяхното разпределение в полето на изкуствените заравнявания на двете скални площадки и на територията на прилежащият им терен, показва равномерно разпределение в рамките на статистическата грешка. Само размерите на карстовите форми (ширини и дълбочини) са различни на двете места, като на изкуствените площадки те са значително по-малки. Този резултат показва, че двете подравнени площадки имат изкуствен произход.

Схема: Алексей Стоев

С помощта на GPS приемник и няколко последователни наблюдения на a Ursa Minor с прецизен теодолит Theo 010, са определени географските координати на СИМ “Харман кая”, както и надморската височина на най-високата точка на обекта: 428 m. Заснета е тахиметричана снимка на СИМ “Харман кая”.Чрез метода на секторното фотозаснемане са очертани линиите на близкия и далечния хоризонт и са ситуирани локалните зони, контактуващи с точките на изгрев на Слънцето по време на пролетното и есенно равноденствие и лятното и зимно слънцестоене. В тези зони, с теодолит Theo 010, е измерена относителната височина на линията на видимия хоризонт спрямо равнината на истинския хоризонт - 1 ÷ 4^grad, както и ъгловите размери на визирните отвори – летен, зимен, пролетно-есенен, от най-вероятните места за наблюдение - между 30' и 3°. Измерени са астрономическите азимути на основните визирни съоръжения, разположени в обема на Първата площадка: 56° 16',6 и 122° 37',4. Определянето на мястото за астрономически наблюдения в рамките на общите граници на паметника показва, че най-подходящата точка за това се оказва западната част на Първата площадка. Това е скална издатина, получена след обработка на скалния релеф и предлагаща удобство при визиране на източната част на небесната сфера. За наблюдател, стоящ върху нея, линията на източния хоризонт се покрива при наблюдения на слънчеви изгреви на височина средно ≈3^grad. Това позволява да се фиксират сравнително лесно основните азимути на Слънцето в екстремните му точки по време на слънцестоене и равноденствие. Освен това, лесно забележим е фактът, че профилът на източната периферна част на площадката предлага удобни релефни форми за визирни съоръжения (в случая няколко изсечени улея). Всичко това, заедно с ориентацията на основната ос на полукръговите скални вдълбавания (N – S) и намерените артефакти от други изследователи на обекта, позволява да се формулира следната археоастрономическа хипотеза (Muglova and Stoev, 1996):

Автохтонната релефна структура на скално – изсечения мегакомплекс “Харман кая” е използвана в епохата на енеолита за позиционни астрономически наблюдения на Слънцето по време на лятното и зимно слънцестоене, по методите на т. н. векторно-хоризонтална астрономия.

Изчисляването на основните астрономически азимути се извършва чрез използването на формулата

където А е геодезичен азимут, δ е деклинацията на Слънцето, h – височината на Слънцето над истинския хоризонт в момента на изгрев и φ - географската ширина на мястото на наблюдението. Деклинацията на Слънцето в дните на слънцестоене е равна на наклона на еклиптиката към небесния екватор. Днес този ъгъл е: ε = 23.44°. В древността той е бил малко по-голям. При определянето на астрономическите азимути трябва да се направят корекции за рефракцията R в зоната на хоризонта (R = 0,6° за линията на истинския хоризонт), ъгловия диаметър на слънчевия диск d (d ≈ 30') и кривината на земната повърхност (0,0045° на всеки линеен километър).

За определяне на хронологичните граници на използване на обекта се използва методът, разработен от Локьор (Lockyer, 1907). Методът се състои в измерване на деклинацията и височината (необходими за пресмятане на азимута), които би имало Слънцето при изгрев, фиксиран от летния или зимен визир (отчита се горния край на диска) и търсене на такъв азимут в архаичните епохи. По този начин археологическият паметник се датира по астрономически данни.

Стойностите на азимута, измерени за летния и зимен визир (56°16',6 и 122°37',4) съответстват на тези за 2000 г. пр. н. е. (56°30' и 122°06'). Грешката от 30 дъгови минути е в рамките на допустимото за визуални наблюдения (Стоев, Мъглова и Стоева, 1999).

От измерените азимути, определената географска ширина и височината на Слънцето над истинския хоризонт определяме деклинацията на Слънцето по формулата:

Тази деклинация сравняваме със стойностите на наклона на еклиптиката e за праисторическата епоха. От тук може да се направи изводът, че паметникът е функционирал в епохата на енеолита. Определянето на лятното и зимното слънцестоене дава възможност за отчитане на периоди в рамките на тропичната година (1 тр. г. = 365,2422d). Визуалното определяне на моментите на преминаване на Слънцето през средата на дъгата, свързваща тези два екстремни азимута и наречена още зона на равноденствията позволява да се раздели интервала време на по-малки периоди. Именно тези периоди са свързани и със смяната на годишните сезони. В тогавашната епоха те са били структурирани така:

Измерването на тези сравнително равномерни времеви интервали дава възможност да се състави календарна структура, позволяваща да се измери приблизително времетраенето на една тропическа година.

Изследванията показват, че част от автохтонната релефна структура на обекта е била използвана за позиционни астрономически наблюдения на Слънцето по време на неговите слънцестояния, по методите на векторно-хоризонталната астрономия. Наблюденията на Слънцето от североизточната, изкуствено заравнена площадка на скалния комплекс са се извършвали в периода около 2000 г. пр. н. е. Има основание да се предполага, че тези наблюдения са били включвани в ритуалните практики по това време, когато култът към Бога – Слънце е бил широко разпространен и всички свещенодействия върху високата скала вероятно са били осъзнавани като космоструктуриране: действия, преодоляващи хаоса и осигуряващи плодородие.

Автори: Алексей Стоев,
Пенка Мъглова.

1. География на България (Физическа география). 2002. Географски институт при БАН. Издателство ФорКом. София.

2. МИКОВ, В. 1941. Археологически находки в Източните Родопи. – Родопа бр. 1: 3-4.

3. ФОЛ, В. 2000. Мегалитни и скално-изсечени паметници в Древна Тракия. Унивеситетско издателство. “Св. Кл. Охридски”& Demax. София.

4. ФОЛ В. 2003. Скално-изсечените светилища – абстракция на вярата. – Сп. Религия & Цивилизация, декевмри, # 2, 2002, 3-8.

5. STOEV, A. AND OTHERS 2003. An arhaeoastronomical investigation of the Harman Kaya rock-cut megacomplex in the region of Dolna Chobanka village, Momchilgrad Municipality. In: Thracia XV. In honorem Annorum LXX Alexandri Fol. Institute of Thracology and Tangra TaNakRa Publishing House. Sofia, 323-334.

6. НИКОЛЧОВСКА, М. – ТОДОРОВА, СТ. – ШУКЕРОВА, А. 1996. Момчилград (природа, археологически паметници, традиционна култура), МЦ по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, С. 1996, стр. 62 – 63.

7. РАДУНЧЕВА, А., Скални светилища от каменомедната епоха в Източните Родопи., ИИ на АИМ – БАН, т. ХVІІ, София, 1990, стр. 141 – 150.

8. СТОЕВ А., МЪГЛОВА П., СТОЕВА М., Проблеми на археоастрономическата интерпретация на скалните светилища в Родопския карст., Сб. с докл. от ННК ”Проблеми на карста и спелеологията”, София, 1999, стр. 28 – 31.

9. LOCKYER N. J. Stonehenge and other British Stone Monuments Astronomically concidered, Macmilan, London, 1906.

10. MUGLOVA P., STOEV A., 1996. The limits of cognition in the arhaeoastronomical interpretations. Astronomical Traditions in Past Cultures, Proc. Of the SEAC, Sofia, 1996, pp. 34 – 37.